Елтепска


На Елтепе дими мъгла.

Далече някъде във ниското

са моите села,

окъпани във слънце, като в приказка.

 

А доле плиснала водите,

притиснати в скали и клек,

като човек

приказва с мене Глазне.

 

Разказва ми, че там една жена,

съсухрена от скръб и от тревога,

ме чака да се върна у дома

и още, още ме обича много.

 

Разказва ми как с поглед замъглен

тя всеки пътник пита простодушно

дали ще се завърна някой ден.

И аз мълча, мълча, мълча и слушам.

 

Отсреща боровия хълм

събаря облачни грамади.

Просветва. После пада гръм.

И във очите блясва радост...